От няколко години преподавателите по литература в най-добрите американски университети съобщават нещо, което допреди десетилетие би изглеждало невъзможно: техните студенти — избрани измежду най-силните гимназисти в страната — вече не могат да прочетат цял роман. Опитват и изоставят. Прескачат. Молят за резюмета. Това явление документира журналистката Роуз Хоровиц в The Atlantic през есента на 2024 г.; темата отдавна е била известна сред самите преподаватели, но материалът за пръв път я представи на широка публика.
Промяната не е в това какво студентите четат. Промяната е в това как четат.
Един научен навик
Четенето на дълги текстове изисква специфичен навик — устойчиво внимание часове наред, способност да задържиш в главата си герой от трета глава, който ще се появи отново в десета, готовност да отложиш разбирането, докато контекстът се избистри. Този навик се култивира. Не идва от само себе си.
До около 2010 г. американските гимназии са го култивирали редовно, чрез изучаване на цели книги в учебната програма. След реформите от началото на 2010-те — отчасти под натиска на стандартизираните изпити, които оценяват кратки откъси, отчасти заради акцента върху „информационни текстове“ за сметка на художествената литература — гимназиите масово преминаха към антологии и фрагменти. Едно поколение влезе в университета, без нито веднъж да е прочело книга от петстотин страници.
Българският читател ще разпознае модела. Матурата дълги години се пише върху откъси. Помагалата „на кратко“ — Под игото в петдесет страници, Тютюн в тридесет — отдавна заместват самата книга в подготовката за изпит. Никой не е казал, че те са лошото. Те просто са по-удобни.
Какво се променя в самия мозък
Научната изследователка Мариан Улф изучава четенето три десетилетия. В Reader, Come Home (2018) тя описва това, което нарича дълбоко четене — формата, при която умът се потапя в текст за дълги периоди и започва да изгражда вътрешни структури, които не съществуват извън него: предвиждания, асоциации между далечни глави, морални преценки, които променят отношението към героите по средата на романа.
Тревожното откритие на Улф е лично. След години прекарани в кратки цифрови формати — мейли, статии, известия — собственият ѝ мозък започва да се съпротивлява, когато тя се опитва да прочете Хесе, когото някога е чела с лекота. Тя си връща способността, но само след няколко седмици целенасочена работа. Изводът ѝ: дълбокото четене е навик, и като всеки навик може и да се развие, и да се загуби. Мозъкът е пластичен и в двете посоки.
Затова Улф не предлага да се откажем от цифровите формати — това би било и невъзможно, и нежелателно. Тя предлага билитерален читателски мозък: способен да чете и кратко, и дълго, и да превключва съзнателно между двата режима. Бърз преглед на 50 статии за деня и потапянето в роман за вечерта са две различни умения, не степени на едно и също. И двете могат да съществуват в един и същ човек — но само ако и двете се упражняват.
Защо има значение
Дълбокото четене не е носталгичен ритуал. То е свързано със способности, които иначе трудно се култивират: задържане на чужда гледна точка достатъчно дълго, за да я разбереш, преди да я оцениш; разграничение между първото впечатление и информираното мнение; издържане на двусмисленост, без да я разрешаваш бързо. Това са основни операции на зрялото мислене — и на гражданството в общество, в което повечето решения изискват търпение, а не реакция.
Психолозите, които изучават емпатията, виждат подобна връзка. Дългото четене на художествена литература — за разлика от късото четене на новини за същите хора — последователно повишава способността да се разпознават емоциите и намеренията на други. Причината вероятно е, че при четенето на роман има пълно емоционално и психологическо потапяне в гледната точка на друг човек; новинарският откъс само скицира.
Тези способности не се развиват върху статии. Те се развиват върху книги.
Какво може да се направи
Улф предлага едно конкретно упражнение, което тества с десетки читатели: двадесет до тридесет минути на ден на хартиен текст, преди телефонът да бъде включен. Без други задачи. Без музика с думи. След няколко седмици повечето читатели съобщават, че концентрацията им върху дълги текстове видимо се възстановява.
Това е малко. Но е достатъчно, за да започне обратното движение. И не изисква книга, която „трябва“ — изисква книга, която някога Ви е увличала. Прочетете я отново. Втората среща с любим текст е почти винаги по-полезна от първата среща с непознат.
Източници: Rose Horowitch, „The Elite College Students Who Can’t Read Books“, The Atlantic, октомври 2024. Maryanne Wolf, Reader, Come Home: The Reading Brain in a Digital World, HarperCollins, 2018.
Текст: Редакцията. Публикувано на .
← Към всички текстове