На 15 септември тази година в София отвори врати първото ново общинско училище от 1994 г. насам — и носи името на Ангел Каралийчев. Трудно е да се намери по-точна мярка за мястото му: повече от половин век след смъртта му той остава разказвачът, с когото за поколения български деца е започвало четенето. „Житената питка“ е сред първите истории, които децата чуват цели, а „Тошко Африкански“ и днес стои в читанките за трети клас, в списъците за ваканцията. Книгите му са преведени на повече от 60 езика, а по данни на издателство „Пан“ са излезли в над два милиона екземпляра.
Роден е на 21 август 1902 г. в Стражица; дебютира на седемнайсет със стихотворение в русенското списание „Ученическа мисъл“, следва химия, завършва дипломация и през 20-те години е „сериозен“ писател за възрастни — сборникът му „Ръж“ (1925) е за Септемврийското въстание. Към детската литература го насочва настойчиво Ран Босилек. Първата му детска книга „Мечо“ (1925) съдържа „Житената питка“, а тритомният „Приказен свят“ (1929–1930) го прави, по думите на литературния историк Пламен Дойнов, „свръхпопулярния автор“ на жанра още в началото на 30-те. Литературоведката Росица Чернокожева обобщава метода му в едно изречение: пише за възрастните като за деца, а за децата — като за възрастни.
Подбрали сме шест книги — всичките с наличност при нас в момента на писане, — така че да покрият целия му регистър: двете повести, авторските приказки, преразказания фолклор, приказките на другите народи и един том „най-доброто“ за подарък. Където има избор между издания, сме посочили онова, което смятаме за най-добро за първа среща.
„Тошко Африкански“ (1940)
Най-прочутата маймунка в българската литература. Тошко идва от Африка в „къщата накрай града“, при стария си стопанин и домакинката Тодора, и в петнайсет епизода успява да се опари на горещ картоф, да изпочупи яйцата, да разлее мастилото, да бъде пратен на село при дядо Тодоран, да натика вълка в чувала с обяснението, че е „член на маймунския вегетариански съюз“, и да стане „космат ученик“. Росица Тончева от Института за литература при БАН поставя хумора на повестта в традицията на Елин Пелин и Ран Босилек: прост, жив език, който забавлява и поучава едновременно. За четене на глас от пет години, за самостоятелно четене — след трети клас. Изданието на „Пан“ е с твърди корици и 80 страници. Виж в Bukleo →
„Ането“ (1938)
Другата повест е по-тиха и по-тъжна. Сирачето Ането живее с дядо Иван в бяла къщурка „на четири камъка“ край реката; една беля — пожар — я праща по широкия свят, където попада при пътуващия артист Къдрьо и маймунката му Пенка и е карана да играе по панаирите. На помощ идват юначно пате, което може да носи цяла къща на гърба си, и едно врабче семейство. Критикът Георги Струмски нарича повелите на тези истории „добротата и правдата“ — и „Ането“ е най-чистият пример за това. Двете повести излизат и в общ том на „Пан“ с оригиналните илюстрации на Илия Бешков — „Ането. Тошко Африкански“, — а самостоятелното издание от 2024 г. е най-удобно за първо четене. Виж в Bukleo →
„Приказен свят“ (1929–1930)
Книгата, с която всичко започва — и заради която през 1974 г., две години след смъртта му, Международният съвет за детската книга (IBBY) му присъжда посмъртно почетна грамота „Ханс Кристиан Андерсен“. Тук са авторските му приказки — онези, които приличат на народни, но са негови. „Житената питка“: баба скрива питката от внучетата Ваню и Кунето, а тя избягва в снежната гора, среща вълка („много съм гореща“), навестява замръзналите житни кълнове в родната си нива и се връща у дома. „Майчина сълза“: куцото лястовиче, оставено в пукнато гърне през есента, е стоплено от дъждовна капка, която всъщност е сълза на майка му, носена девет дни от вятъра. Струмски разказва, че на въпроса откъде знае приказките си Каралийчев отговарял с усмивка: всеки ден сядал под едно дърво в градината, а на най-ниското клонче кацало сладкопойно птиче и му ги разказвало. Днешното издание на „Пан“ в поредицата „Вечните книги за деца“ (252 страници, твърди корици) подбира най-хубавото от „Приказен свят“ и добавя приказки от „Мравешка история“ (1931), „Кладенче“ (1934) и „Най-хубавата земя“ (1948); за най-малките има и 80-странично илюстровано издание, а „Житената питка“ излиза и като самостоятелна книжка. Виж в Bukleo →
„Български народни приказки“ (1948)
Втората половина от наследството му: приказките, които не е измислил, а преразказал. В предговора си той е откровен за метода — събирал ги от различни краища на страната, някои „прекроил и променил основно“, и навсякъде се стремял „да отстрани плевелите на миналото: суеверията, предразсъдъците и свирепите човешки образи“. Затова неговите версии са по-меки и по-ясни от фолклорните записи — и точно те са влезли в читанките и в паметта на няколко поколения. Двата тома на „Пан“ в поредицата „Българска класика за деца“ (по 176 страници; том втори) са най-пълното налично издание; за подарък има и еднотомник с твърди корици на „Златното пате“. Виж в Bukleo →
„Приказки от цял свят“
Каралийчев преразказва и чуждия фолклор — най-напред в „Съкровищница“ (1967), откъдето „Пан“ е извлякъл трийсет и три приказки на различни народи в отделен том от поредицата „Майстори на приказката“. Същият „сладък език, който опива и гали като горски ветрец“, както го описва Струмски, приложен към сюжети от четирите края на света. За деца, които вече са изчели българските приказки и искат още — 192 страници. Виж в Bukleo →
„Избрани приказки“ (2024)
Ако искате една-единствена книга: новият еднотомник на „Пан“ в поредицата „Детска класика с цветни илюстрации“ събира на 272 страници и авторските, и преразказаните приказки — с меки или твърди корици. Най-добрият избор за подарък и за семейство, което тепърва открива автора. Виж в Bukleo →
Откъде да започнете
За три-четиригодишни — „Житената питка“ и „Майчина сълза“ на глас. За пет-седемгодишни — „Тошко Африкански“ на глас, после „Ането“. За деца, които вече четат сами — „Български народни приказки“ и „Приказки от цял свят“. За възрастни, които се връщат към него — „Земята на българите“ (1939), пътеписите му за България, писани за деца и четени от всички. Съседите му по рафт — Елин Пелин и Ран Босилек — са естественото продължение, а за най-малките имаме и отделен пътеводител по възрасти.
Всичко налично от автора е на страницата му: Ангел Каралийчев.
Ангел Каралийчев (21 август 1902, Стражица – 14 декември 1972, София) е народен деятел на културата (1972). Съавтор е, с Матвей Вълев, на първата българска радиопиеса — „Крилата помощ“, излъчена на живо по Радио Варна на 26 декември 1938 г. В Стражица „Каралийчеви дни“ се провеждат от 1962 г.; родната му къща е разрушена от земетресението и не е възстановена. Източници: Росица Чернокожева, „Ангел Иванов Каралийчев“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература – БАН. Пламен Дойнов, „Каралийчев: Фигури на преобразяването след Девети“, Литературен вестник, бр. 10, 2023. Георги Струмски, „Приказният свят на Ангел Каралийчев“, предговор към Най-тежкото имане, Народна младеж, 1979. Росица Тончева, „Хуморът в „Тошко Африкански“ и „Приказки за злояди деца““, ИЛ–БАН, 2025. Анна Георгиева, „Обучението по извънкласно четене в 1.–4. клас“, Годишник на СУ, ФНОИ, т. 114, 2021. O. Guseva et al., „Fairy Tales of Angel Karaliychev in Russian Translations“, Български език и литература, 64/4, 2022. БНР, за радиопиесата „Крилата помощ“. БТА, 12 май 2025 и 15 септември 2026.
Текст: Редакцията. Публикувано на
← Към всички текстове
