Тази книга е личен разказ, обърнат към всеки мислещ човек в България, когото го е грижа за участта на отечеството му. Нейна тема е базовата структура на българския социален, политически и културен живот. Доказва се, че изначални нейни стихии са абстрактният егалитаризъм и уравновиловката; тъкмо те изискват сриване на всеки възможен авторитет и ред. Традиция става единствено рушенето на всичко, проявяващо форма на традиция. Фаворизираната поликултурност и липсата на селективни критерии раждат масовия популизъм с нагона му към антидържавност, авторитаризъм и тоталитаризъм. Принципно непродуктивен, популизмът е и двигателят на постоянния копнеж по избавящото от отговорност битие като имперска периферия. Дебатът по учредяването на Българската екзархия се самоосвидетелства като генерална репетиция за установяването на тази структура. Премиерата му е Учредителното събрание от 1879 г. Сътворената матрица действа формиращо и до ден днешен. Опитите за реформа са ремонти или ущърбвания на подструктури; те не влияят върху действието на системата. Оттук се определя и официализираното историческо мислене с всичките му надценявания на едни и забравяне или изопачаване на други идеи, събития, личности. Налагащият се извод не е израз на някакъв исторически фатализъм. Сто и петдесет години не са особено голям период. Има шанс - не за строшаване, а за умно, внимателно, продуктивно преформатиране на матрицата.
