Макар да беше нощ, малката уличка край градския парк, на която живееха Светльови, беше цялата жълта и червена, защото цветовете на есента се виждаха и в тъмното - нещо невероятно и на което още не може да бъде дадено обяснение. Толкоз беше хубаво, че можеше да се напише за него така: "Ах, колко е хубаво! Листата са всички сякаш от блокче за водни боички: виж, ясенът, който цял в пламък червен е, се моли на бука: - Дай жълто на мене! - а жълтият бук му отвръща: - Съгласен, но дай ми ти първо червенко от ясен! И толкоз са пъстри и шарени всички, че няма в боичките толкоз понички, какви ти понички! - езикът ни даже не може със думи докрай да изкаже колко е хубаво!..." "Но Светльо се мъчеше да заспи в своята стаичка и едва ли виждаше всичко това. Беше си взел в креватчето шестте индианеца от пластмаса и един му се беше отпечатал на бузата. Прозорецът беше само притворен и едно голямо Куче го бутна и влезе с мек скок в стаята. Седна на ръба на креватчето и засвири с тромпета си някаква тъжна музика. И странно беше, че Светльо отвори очи не когато то засвири, а когато замлъкна последният му звук."
