Драги читателю, През 921 г. от Багдат тръгва делегация (5000 души с около 3000 животни) към столицата на България на река Волга, наричана тогава Ител, град Булгар, с цел да въведе исляма по желания на царя на българите. Силната хазарска държава притеснява българите живеещи по река Волга и те се надяват, чрез приемане на исляма се получат подкрепата на Великия арабски халифат срещу Хазария, което в идните години не става. Секретарят на делегацията, Ибн Фадлан, прави изключително интересни записки за това пътуване, които за щастие са се съхранили до днес. Ибн Фадлан нарича населението на България ас-скалиби или скалиби. Дали арабските автори, са познавали гръцките и латинските източници за историята на Римската империя, в които славяните в определен период от време са записвани като склавини или склави, не е известно, но двете означения звучат сродно и много изследователи отнасят скалиби към славяните, което обаче по-отношение на този конкретен ръкопис е просто неправилно, по следните причини: Така че е правилно за този ръкопис ас-саклаб, мн. ч. ас-сакалиба, да се превежда с българи. Самият преводач на тази забележителна книга, г-н Г. Наумов, коментира точно в този смисъл фактологията[3], но все пак използва думата „славяни“, както в руските преводи[4], като препоръчва да се замени сакалиба с по-правилното българи. Така че в това издание ние ще последваме неговата препоръка. Вярно е също, че след това време, когато вече славянските народи стават по известни на арабския свят „скалиби“ почва да се използва освен за българи, за славяни въобще, пък и за чуждоземци и пр. Изчерпателна дискусия по този въпрос от г-н Константин Егоров е приложена в края на книгата, която обосновава, че „… „българи” е самоназвание, а „ас-сакалиба” е наименованието на българите, дадено им от официалната делегация от Багдад.“ В предговора си към първото издание г-а Л. М. Бораджиева ни казва, че преди около 120 г. години Янус Расмусен и академик Християн Френ правят достъпни за науката записките на Ибн Фадлан, „изпълнени с ярки описания, богат материал, отнасящ се до една далечна епоха, от която до нас са достигнали оскъдни сведения“. През 1923 г., башкирския учен, А. З. В. Таган (А. З. Валидов, белогвардеец през Октомврийската революция, емигрант с невероятна съдба), който по късно става знаменит професор по ориенталистика в Германия и Турция, открива пълния ръкопис на Ибн Фадлан в град Мешхед. През 1937 г., като приятелски жест, правителството на Иран подарява на АН СССР[5] фотокопия на този ръкопис. Ръкописът е преведен едновременно на немски от Тоган[6] и на руски от А. П. Ковалевски[7] с обширни коментари. Забележителният ни национален превод от арабски е направен от г-н Г. Наумов[8], за което той заслужава почит и уважение. Какви сведения за българската история могат да се извлекат от този древен ръкопис? При подготовката на този текст за публикуване беше установено, че някои пасажи от българския превод са неясни. Съпоставката с гореспоменатите немски и руския преводи[14] помогна, тези пасажи да бъдат подобрени. И така драги читателю, надявам се че този документ ще обогати твоята историческа библиотека. [1] 15 пъти, 12 споменавания са споменавания на царя на скалибите, т.е. царя на България. [2] Виж: Повест за отминали години (852-1096), Нестор. Включва: Поучение от Владимир Всеволодович Мономах (1053–1125); Продължение на Ипатиевската летопис (1111-1117). Превод от руски: д-р Николай Иванов Колев, Издателство ГУТА-Н, София, 2025, ISBN 978-619-7813-03-6. 316 стр. [3] Това е оригиналния коментар на преводача на първото издание: Оригиналният термин, даден от Ибн Фадлан е 'сакалиба', който е преведен като 'славяни'. Обаче, по това време славяните все още не са се били установили в района на Средна Волга. Както ще видите от главата "ПРИ СЛАВЯНИТЕ", за Ибн Фадлан думите 'българин' и 'сакалиба' са взаимно заменяеми. Царят Алмуш е наричан ту 'цар на българите', ту 'цар на сакалиба'. Държавата, обаче, е винаги 'България. Не съм запознат с детайлите защо 'сакалиба' е приравнен със 'славяни', но у David Lang, (стр. 29 на неговата книга 'The Bulgarians', 1976) се натъкнах на още едно несъответствие на 'славянската' хипотеза: There exists a Persian geographical treatise called Hudud al-Alam or 'Regions of the world', written in AD 982, which gives an illuminating insight into the way of the Slavs, as well as that of other peoples of the Near East and Russian regions. The anonymous Persian geographer has a special discourse (Chapter 43) on the Slavs or Saqaliba. In the translation of the late Professor Vladimir Minorsky, we read: 'The people live among the trees and saw nothing except millet. They have no grapes but possess plenty of honey from which they prepare wine [i.e. mead] and the like. They possess herds of swine which are just like herds of sheep. They burn the dead. When a man dies, his wife, if she loves him, kills herself. They all wear shirts, and shoes over the ankles. All of them are fire-worshippers. They possess stringed instruments unknown in the Islamic countries, on which they play. Their arms are shields, javelins, and lances. ...They spend the winter in huts and underground dwellings. They possess numerous castles and fortresses. They dress mostly in linen stuff. They think it their religious duty to serve the king. They possess two towns.' Our learned Persian is apparently wrong in thinking that the ancient Slavs were fire-worshippers, though there is evidence of a cult of the sun. ... т.е руснакът търси 'грешката' у персийския географ. Иначе сведенията на Худуд ал-Алам за просото, за медовината на сакалибите може да са взети от самото Ибн Фадланово описание на Волжска България. Затова приравняването 'сакалиби' = 'славяни' според мен е под съмнение, и би било по-добре, ако българския превод бе оставил непреведена оригиналната дума 'сакалиба'. Забележете също, че Ибн Фадлан споменава многократно думите 'тюрки', 'тюркски' при описанията му на огузите, на печенегите и башкирците: "... озовахме се при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия [т.е. огузите]"; "... това [башкирците] бяха най-лошите тюрки и най-мръсните"; "Печенеги: това е тюркски народ. Те са езичници и имат много овце". Когато, обаче, Ибн Фадлан достига Волжска България, всякакви споменавания на тюрки секват. Той говори само за 'булгари' и 'сакалиби/славяни'. [4] По това време, 1992 г., все още не се знаеше, дали България ще се откъсне от сферата на руското идеологическо и политическо влияние, което определяше и поведението на много историци в България. [5] Академия на Науките на Съюза на съветските социалистически републики. [6] А. Zeki Validi Togan. Ibn Fadlan’s Reisebericht Abhandlungen für die Kunde des Morgenlandes. XXIV, 3, Leipzig, 1939. [7] Путешествие Ибн-Фадлана на Волгу. Изд. Академии наук СССР М-Л, 1939. [Перевод и комментарии А. П. Ковалевского.] Под редакцией И. Ю. Крачковского. [8] Ибн Фадлан, Пътешествие до Волжска България, (Л. М. Бораджиева, превод от арабски Г. Наумов, ИК "Аргес", София, 1992). [9] Нестор, както по-горе. [10] Посланик при Атила – откъси, Приск (448). Пълно издание на български 2017, Редактор: Николай Иванов Колев, ISBN 978-619-90656-5-5, Издателство ГУТА-Н, 30.05.2017, София, 56 стр. [11] Гетика „За произхода и деянията на гетите“. Римска история – извадки, Йордан (551); Византийска история, Малх. Пълно издание на български 2017, 130 стр., Редактор: Николай Иванов Колев, ISBN 978-619-90656-4-8, Издателство ГУТА-Н, 31.07.2017, София, 130 стр. [12] Из общественото и културно минало на Габрово, исторически приноси, Д-р Петър Цончев, Първо издание: София, 1934, Печатница Художник. Препис: Д-р Николай Иванов Колев, Издателство ГУТА-Н, София, 2020, ISBN 978-619-7444-33-9, 838 стр. [13] Енциклопедията на Наджиб Хамадани „Сътворени чудатости“: „Там има крепости като: Иасу, Мерджа, Ернас и Техшу“. [14] Тези преводи са извършени от изключително високо квалифицирани специалисти владеещи тънкостите на древния арабски език. Коментарите особено на Тоган са от значителен интерес за арабисти и днес.
