Билет за връщане

Крачехме по пътеката към границата вече 3 часа. Дъждът се засилваше, а и вятърът не беше слаб. Бях се договорил с водача да ме преведе срещу 1000 франка. Докато си пробивахме път между храстите, той каза че ще бяга с мен (имал роднини в Германия). Изведнъж спря и каза: „Ето я браздата. Ще дойдем обаче друг път, защото са пуснали кучетата. Това означава, че ще стрелят.“ Не от смелост, а от страх, че втори път едва ли ще се навия да бягам, аз отсякох: „Не, аз не се връщам!“ Водачът не знаеше, че имам 80 боксови мача зад гърба си и никога не съм се отказвал. „Добре – каза той, – следвай шума на реката, тя ще те заведе до Сърбия.“ От ждрелото на река Ерма до френският ми паспорт оставаха 3 хиляди километра и 20 дни. Дотогава бях посетил 2 пъти френското посолство. Първият път ме поканиха, за да ме уведомят, че поради кръвна връзка с Франция имам право на френско гражданство. Втория път, след 24 месеца войнишка служба, поисках от дипломатите френския си документ за самоличност. Консулът ми отговори, че ще получа паспорт само на френска територия. И с нескрита ирония добави „Не си правете илюзии, мосю Чеков, Франция няма да обяви война на България заради вас!“ Тогава ми стана пределно ясно: свободата не се дава. Тя се заслужава.