Чарли, любов и клишета

Преди шест години в една закусвалня срещнах един невероятен непознат, който ми се изплъзна... или по-точно не дойде на уговорената ни среща. Уилям Картър, въпросният непознат от срещата ни преди шест години, бе последният човек, когото можех да си представя във фирмата на баща ми, където работех и аз. Та, докато се боря с паниката и вълнението, мъчейки се да се държа що-годе естествено, си давам сметка, че той дори не ме помни. Не съм сигурна дали да изпитвам облекчение, или тъга. Нещата се влошават, когато се разбра, че ще ни се наложи да работим в тясно сътрудничество, но категорични му заявих, че вече не си падам по него. Така де, да не вземе да си втълпи нещо. Макар да си бях обещала, че повече няма да се поддам на чара никой мъж, се опасявам, че Уилям Картър, който ме гледа все едно съм негова и винаги съм била, може и да осуети плановете ми. И не само тях. Май вече не си представям живота ми с друг мъж. Мечтая за допира му така както не съм копняла за нищо друго в живота си. Само дето и двамата сме наясно, че това е обречена кауза, та вироглаво отричаме, че се харесваме... Никак. Ни най-малко. Изобщо даже. Дали?