Дуински елегии - един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, Рилке създава в замъка Дуино, който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика. Там през зимата на 1912 г. Райнер Мария Рилке започва да пише своя поетически цикъл. В градината на замъка той усеща неудържима енергия: Първа елегия го осенява като просветление. И с нея той поставя началото на едно лирично свидетелство за крехкостта на човешкото съществуване. В замъка Дуино Рилке пише първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която е замислена като венец на цикъла: "Някой ден, осенен от жестоко прозрение, ще запея - възхвала тържествена за благосклонните ангели". Поетът завършва елегиите цели десет години по-късно - през мразовития февруари на 1922-ра, който прекарва в писателска треска в кулообразната постройка замъка Мюзо - мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подпомаган от меценати, които поемат грижата за всичко насъщно - за светлината на свещите, писалището, зеленчуците в чинията, които икономка сервира веднъж дневно, - Рилке работи като обсебен, за да завърши творбата на живота си, която за него е повече от поредната стихосбирка. Елегиите са неговото завещание, те са поезия, насочена към сърцето. След шестгодишното прекъсване между 1915-а и 1921-ва, когато светът е потънал в развалини, от Рилке се излива удивителен поток скръбни писма, в които поетът задава най-големите въпроси на живота. От кой мрак произхождаме? В кой мрак потъваме след краткия си престой на бял свят? Какво ни свързва с безкрайната вселенска шир? И за какво точно сме на тая земя? Каква задача ни е дадена?"Роденият с лира - кой бог го дари! - все пее, не спира край Лета дори. Щом с мъртви, с измрели той вкусвал е мак, сам ронил би трели и в бездни от мрак. Ликът във водата, макар замъглен, е чист и човечен. Че само в два свята - сред двойния плен - гласът е всевечен." Из Сонети към Орфей Страх В гората оголяла птичи вик, безсмислен сред гората оголяла. И все пак чу се този птичи вик, виси като застинал в свода миг, в небето над гората оголяла. И в този вик е вече всичко тук: лежи земята сякаш глухоняма, небето зее като празна яма, и новата минута в потрес плах мълчи смълчана, бледа - сякаш знае, че вече тук самата смърт дошла е и изход няма. Райнер Мария РилкеДуински елегии излизат в лайпцигското издателство Инзел Ферлаг през 1923 г. Настоящото издание е блестяща поетическа версия, дело на Кирил Кадийски, големия наш майстор на поетическия превод, сам известен и оценен като поет не само у нас, но и в чужбина. Томът съдържа десетте елегии, както и шестнайсет други стихотворения на Рилке. В приложение са добавени откъси от Писма до един млад поет в превод на Мария Енчева, от Флорентински дневник и За поета в превод на Бисерка Рачева.