„Хората сме като тревата – не порастваме с дърпане“, мисли си една от героините в тези разкази, когато открива, че нещата не се учат с казване, а с живеене. Затова и тези разкази не проповядват и не съдят. Те водят душата по тайни пътеки, с тиха и стопляща човечност разкриват светове и провокират въпроси. В тези разкази човек може да чете списъци с цифри и да вижда богиня. Може да стои на едно място и пред него да се извърви целият живот. Може да открие красота и спасение в дизайна на един търмък. Защото красотата идва от желанието да се направи нещо по-добро от минимално достатъчното. Или както пише Веселина Седларска: „положените усилия, най-простичко казано – старанието, даването на всичко от себе си, тази посветеност да не се спестяваш, да се вложиш целият, за да стане резултатът от твоята работа възможно най-добър – това крепи света“. Думите могат да се обърнат с хастара навън и да станат обратното на себе си. Истината може да се усуква, както човек пожелае. Но има и такива неща, които не се поддават за усукване. Има истини, които винаги ще важат и които всеки ден спасяват света. Точно до тези истини се докосват героите в шестнайсетте разказа от Едно налице, две наопаки. След „Животът е тълковен речник“, „Гладни сърца“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“ и „Кладенецът“, Веселина Седларска заплита поредната невероятна плетка от сюжети и съдби, зад които се крие мъдрост и много любов към човека.