В романа Софи Дол разказва за личната си трагедия като майка: в навечерието на Коледа, след четири дни ужасна треска, 16-годишната ѝ дъщеря Камий умира. Завладяна от болката си, Софи Дол пише, за да запази завинаги спомена за тези последни дни с дъщеря си, за да живее още няколко часа в компанията на мъртвото си дете, за да спре приливната вълна от мрачни и опасни мисли. Тя иска да съхрани образа на дъщеря си - нейния честен, прям, сияен поглед, моментите на интимно съучастие, скандалите, безгрижния ѝ смях. След Камий остават празнотата, организирането на погребението, утешаването на приятелите ѝ тийнейджъри, близките. Романът не е просто изповед на една скърбяща майка или издигане на мавзолей за починалата, а разказ за съпротивата пред непоносимото, където думите върху белия лист са своеобразен опит за оцеляване.
