Камий, моето вдъхновение

Завладяна от болката си, Софи Дол пише, за да запази завинаги спомена за тези последни дни с дъщеря си, за да живее още няколко часа в компанията на мъртвото си дете, за да спре приливната вълна от мрачни и опасни мисли. Тя иска да съхрани образа на дъщеря си – нейния „честен, прям, сияен“ поглед, моментите на интимно съучастие, скандалите, безгрижния ѝ смях. След Камий остават празнотата, организирането на погребението, утешаването на приятелите ѝ тийнейджъри, близките. Романът не е просто изповед на една скърбяща майка или издигане на мавзолей за починалата, а разказ за съпротивата пред непоносимото, където думите върху белия лист са своеобразен опит за оцеляване.