"В Делхи улицата ти дава представа за целия град - град на йерархии, съюзи и кланове, където малцина, независимо към коя социална прослойка принадлежат, биха прегърнали идеята за премахване на социалните бариери. Затова градът не притежава истински демократични пространства. Причудливите названия на делхийските жилищни адреси говорят много за очакванията на хората: искат да живеят в жилищни общества и комплекси, групирани в блокове, които, от своя страна, се разделят на сектори, анклави и колонии. В богатите квартали портите и охранителите спират неразрешеното пресичане на разделителните линии. Социалният живот следва същите принципи. Делхи не е като Мумбай, чиито жители с готовност заговарят непознати в барове и ресторанти. Тук задължително трябва да те представят. Хората искат да знаят кой си, преди да те допуснат до себе си. Модните заведения също угаждат на желанието за изолация - с помощта на баснословните си цени. Затова и пред най-обикновените нощни клубове чакат опашки от хора, готови да платят куверт от порядъка на 20 хиляди рупии (400 долара). Дори виещото се като змия делхийско метро не успява да обедини хората, макар да превозва 2,3 милиона души дневно - най-бедните и най-богатите го избягват. Досегът с градската среда се осъществява само по задъхващите се, огласяни от клаксони и потънали в пушек пътни артерии: целият град се разстила пред очите, изложен като на парад. Придвижването пеш е огромно предизвикателство. Случва се представител на средната класа, пристигнал неотдавна от друг град, да се опита да повърви пеш, но още преди за грижени делхийци да се втурнат да му обясняват, че подобно поведение не подобава на положението му, сам разбира, че делхийските тротоари, ако изобщо ги има, са химера. Затова хората от средната класа виждат града най-вече от прозорците на колата." Из книгатаКнигата е част по поредицата Памет на издателство Жанет - 45.