Момичето, което четеше в метрото

Всяка сутрин Жюлиет се качва на парижкото метро и чете по пътя си към работата. Когато се случва да вдигне поглед от книгата, тя често среща почти едни и същи лица, повечето също четящи като нея – дори ѝ се струва, че започва да ги опознава по заглавията, които вижда в ръцете им. Един ден обаче тя решава импулсивно да слезе по-рано и да се поразходи. И се оказва пред една странна къща, пред врата, подпряна с книга, и със загадъчен надпис на нея: „Книги без ограничения.” Пристъпвайки в двора, тя не подозира, че влиза в сърцето на обществото на хората, които пускат книгите свободни. Те не оставят нищо на случайността – опознават хората и откриват от коя точно книга имат нужда, за да бъдат щастливи. Жюлиет скоро разбира, че трябва да се научи отново да чете – и книгите, и хората, за да промени своя живот. И може би да открие щастието. „Харесваше ѝ да мирише книгите, да ги подушва, особено когато ги купуваше втора употреба –новите книги също имаха различна миризма в зависимост от хартията и използваното лепило, но бяха лишени от спомена за ръцете, кои то ги бяха разгръщали, за къщите, които бяха обитавали; те още нямаха история, една много по-различна история от тази, която разказваха, паралелна, разсейваща се надалече, тайна история.”