Монашески притчи

Иво Андрич има особен интерес към францисканските монаси, населили Босна в края на ХІІІ век, и още като млад автор се рови в летописите, хрониките, преписките на манастирите, дружи с монаси, слуша и записва техните разкази и анекдоти, от които по-късно ще се роди монашеският цикъл. Незабравим в него остава образът на фра Марко – монах простодушен, инатлия, бързорек и неук, но благороден, чувствителен, чист и великодушен, неспокоен мислител по свой си начин. „Този обичаше манастира като душата си. Да се знае“ – казва след смъртта му един стар монах. „Около всяка негова дума витаеше и една особена нотка, нещо като звуков ореол, какъвто няма в говора на другите хора, и оставаше да се рее във въздуха и да трепти и тогава, когато изговорената реч се бе угасила. Затова и всяка негова дума казваше повече от онова, което в обикновения говор значи“ – казва Андрич за един от най-интересните и живописни герои на „Монашески притчи“ – фра Петър. Монах – философ, съчетал у себе си светското и духовното. Перфектен познавач на турския език; разумен, търпелив и вещ преговарящ, фра Петър е за Андрич онзи представител на човешкия род, който се отличава със способността ведро да се смее и мъдро да говори... И така, образ след образ и история след история разкриват свят интригуващ, необичаен, странен...