Моят живот. Да имаш ляв палец

"За първи път видях Анжела Пенчева на сцената в един спектакъл на групата за Алтернативен театър. Тя седеше в инвалидна количка и държеше в ръце една многоцветна птица. Птицата следваше движенията на ръцете и тялото на Анжела. Многоцветната птица-кукла извършваше невероятен танц, съдържащ ауфтактове, паузи и устремен тремор. Не можех да гледам нищо друго на сцената, освен това пламтящо кълбо от цвят, линии и неравномерно прекъсвани движения. Ако някой е виждал жар-птица, сигурно е изглеждала така. Сега тя беше в ръцете на Анжела. По-късно, когато вече я познавах, непрекъснато търсех някой, който да ми "превежда", когато исках да ѝ кажа нещо. Не можех да свикна със законите на нейното общуване. С времето започнах да проумявам, че ако искам да стисна ръката ѝ, трябва да пъхна моята ръка в нейната, ако искам да чуя отговора ѝ, трябва да дам време на майка ѝ да чуе по свой начин вибрациите на гласа на дъщеря си Анжела и след това да бъде нейният глас и да отговори. През цялото това време имах усещането, че ставам свидетел на една тайна, която ако успея да проумея, ще узная нещо удивително за способностите на човешкото същество. И тази тайна, която се съдържа в Анжела, се изправи пред мен и при всяка нова среща с нея ме въвеждаше в неподозираните дебри на човешкия мозък. Настанен в тялото на Анжела, той ме предизвикваше, привличаше, плашеше и удивляваше. Започнах да научавам все повече и повече неща за Анжела, какво прави и какво може, какво обича и какво не понася. Така разбрах, че овладява степен след степен образованието си, че предпочита червено пред бяло вино... и че е написала и текста "Моят живот". Получих го по електронна поща и дълго не го отворих. Тайната Анжела се готвеше да разкрие свое ново лице пред мен. Не зная дали бях готова. И така, ето я книгата. След първата страница спрях и излязох навън. Разхождах се дълго, подготвях се за скок в непознатото, който усещах, че наистина ми предстоеше. Прибрах се вкъщи и на един дъх прочетох целия текст. Сега вече усетих "Присъствието Анжела". Във всяка среща с нея, когато задъхано избягваме да я погледнем, когато набързо я докосваме и се отместваме, тя просто стои там и ни изчаква с разбиране и усмивка да приемем това удивително чудо на човешкото съществуване. Тя винаги е с няколко хода преди всеки от нас, защото вече е приела това чудо и го споделя със себе си всеки ден. А с написването на тази история тя ще го сподели с всеки от нас и ще ни предостави възможността да ни завладее удивлението, пред това колко много непознато и невидимо витае около нас. Моята дъщеря беше на 5 или 6 години, когато видя за първи път Анжела. След срещата последваха много въпроси. Един от тях остана във въздуха завинаги: "Мамо, тези хора умират ли?". С времето разбрах какво ме пита. Всъщност това беше въпрос за болката и безсмъртието. Анжела събуди в детето ми въпроси и тя избра именно нея, за да я поведе през страха от страданието. Това прави и настоящият текст на Анжела. Той е едно пътуване в нейния живот и предприемайки това пътуване ще усетите колко той е сходен с вашия живот, с нашия живот, с "Моят живот"." Възкресия Вихърова