Щастливия принц

С илюстрациите на Йордан Терзийски. Оскар Уайлд е майстор на изящния изказ и мъдрото послание. Това особено личи в неговите приказки, които могат да бъдат четени както от деца, така и от възрастни. В тях всеки ще открие нещо, което ще го развълнува и ще го накара да се замисли - да прозре кое е важното в живота му, да открие мисията да прави добро, да разбере, че същинската красота понякога е невидима и че ако обичаш истински, трябва да си готов на саможертва. Както Щастливия принц и лястовичето, както славеят, който пробожда сърцето си, за да изпее най-хубавата си песен и да разцъфне най-красивата роза... В душата ти ще покълне доброто, ако тръгнеш по трънливия път, извървян от Звездното дете, и откриеш истински ценните неща, както го правят младият крал, себелюбивият великан и рибарят, влюбил се в русалка... "Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление. – Кой си ти? - попита то. – Аз съм Щастливия принц. – Защо плачеш тогава? - попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото. – Когато бях жив и имах човешко сърце - отговори статуята, – аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд нея, понеже всички ме наричаха Щастливия принц и аз наистина бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача. "Как, нима не е целият от злато?" - помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас. – Далече оттук - продължи статуята с тих мелодичен глас, – далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена, седнала до масата. Лицето ѝ е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите изпободени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цветя върху атлазена рокля, която най-хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, малко лястовиче, няма ли да ѝ занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна." Из книгата