Въздаваш своя, човешки ред по лично усмотрение, без право на глас – не само за немите пъплещи твари, безсловесните дървета и тихата вода, но и за себеподобните ти, инакомислещи или просто по-слаби от теб. Гневът ти е щедър и пищен, бързо кипва в жлъчна мъст. Ненавистта ти е достъпна, разливаш я като евтино пенливо вино насред виртуални социални седенки за анонимно одумване, заклеймяване и линч. Най-ценното ти откритие – думите – биват ползвани за шумна омраза. В същото време пазиш себе си, като не се натоварваш с чужди страдания, изпитваш само лицемерна (или откровено никаква) съпричастност към останалите. Не жалиш другите, за да пожалиш себе си. Естествен отбор. Оцеляват дебелокожите. В края на тази твоя изключително успешна технологична революция май си повярва. Бързият прогрес ти даде не просто самочувствие, а самоверие, доближило те до най-извратената ти представа за мен.
