Змия и лилия

„Понякога, не зная защо, чувствам все повече, че сме шутове на невидими сили. Артисти, играем комедията на живота и ги забавляваме. Чувствам, че е време да строшим оковите си, да смъкнем завесата и да провъзгласим мъката, проклятието и голямата анатема. Радостта, любовта и вярата, привидения от нощта на ума, угаснаха при първата кървава усмивка на зората. И вече не ни остава нищо друго освен умората, проклятието, изтощението на ума и мъката на Истината. Орелът на Прометей не е мъртъв, защото е вечен, но усмивката, цъфтяща по всичкия мрамор и в целия живот на наивните ни предшественици, днес е станала ужасната загадка на челюстите по мъртвешките глави на Хамлет. Живеем, борим се, прегръщаме, мразим – нещастни същества – и внезапно пръстта се разтваря изпод краката ни и падаме един върху друг неми, бледи и отчаяни. Никаква надежда.“