Да се пише за царете беше лесно – тяхната далечна съдба ни засяга твърде абстрактно.А да пишеш за Паисий, за Бозвели, за Раковски, за Левски, за Ботев, за Бенковски, за Дюстабанов, за отец Матей Преображенски и прочие – означава да умираш много пъти заедно с всеки един от тях.Обърни внимание, читателю, на странната смърт на този чуден отец Матей: след като загубил вярата си в Бога – втресло го и умрял на третия ден.Три дена – толкова може да живее без вяра човек!Без вяра в Бога, без вяра в някакъв идеал, в някаква истина, в някаква илюзия, без вяра в някого, в нещо...А ти, читателю мой? Вярваш ли в някого, вярваш ли в нещо? Аз вярвам ли? Или се разхождаме по тази нежна планета като живи мъртъвци?Способни ли сме ние – като нашите възрожденци – да дадем живот и имот в името на народа си, в името на свободата си, ей тъй – срещу нищо, безкористно, без да мислим за личната си изгода, без да осребряваме мечтите си и раните си?Или сме готови да изречем робските думи: за какво ни е свобода, свободата не се яде?С. Ц.*** Баш историците мислят човешкия живот преди всичко във факти.Стефан Цанев го превръща и в състояния и рефлексии. Целта е тези, които идват след нас, да не бъдат отегчени, уморени, дори мисловно умъртвени от Историята.Авторът на Хрониките демонстрира потенциалната естественост на случилото се. Неговите исторически страници са като трохите на Хензел и Гретел – подобно на тяхното завръщане, нашата историческа вгледаност винаги ще си остава по-скоро възможност, а не даденост. В този ред на мисли подходящ анонс към историческите хроники на Стефан Цанев е: Уважаеми дами и господа,Историята продължава.
