Първата книга на Ишигуро наподобява дзен-будистка градина, в която няма цветисти метафори и сюжетът не е задвижван от резки зрелищни обрати. Ецуко, японка на години, която заедно с втория си мъж се е преселила във Великобритания, се опитва да проумее причините за самоубийството на по-голямата си дъщеря и се връща в спомените си към своята младост, към едно горещо лято в Нагасаки непосредствено след Втората световна война и атомните бомбардировки и приятелството си с обеднялата аристократка Сатико, съпътствано от странни, дори зловещи събития. Това е най-японският роман на този гений на литературата, тук откриваме не контраст, а полутонове, една пленителна недоизказаност, особена, "размита" акварелна атмосфера, повече въпроси, отколкото отговори, усещането за взрив, който така и не идва. Всичко е пречупено през ненадеждната призма на спомените, където ние трябва да решим кое е истина и кое - измислица. В първата си творба блестящият ум на автора на "Никога не ме оставяй" всъщност е създал не роман, а криво огледало, счупено от болката и самотата на две реалности. Ишигуро ни посочва хълмовете и сякаш шепти: "Нататък ги изкачвай сам. И сам се досети".