Обичай ме бавно

Да изкажеш чувствата си към човека, който обичаш, с изящно томче, събрало най-хубавите стихове от българската и световната лирика – тази традиция бе поставена преди 16 години от изд. „Персей“, което всяка година в навечерието на Деня на влюбените пуска по една такава книга. След антологиите „Обичам те“ и „Да те жадувам“ и автори като Яворов, Дебелянов, Вазов, Ботев, Пенчо Славейков, Дора Габе, Елисавета Багряна, Евтим Евтимов и Маргарита Петкова тази година влюбените ще изразяват любовта си с най-хубавите стихове на Добромир Банев, един от най-популярните и обичани съвременни поети. Каквото и да се случва, ние всички се нуждаем от любов. Това е чувството, което ни води напред. Любовта е закодирана в нас, макар мнозина да не вярват в това. Сега е моментът да осъзнаем, че тя е действие – глагол, който не бива да спираме да упражняваме. Важни са колкото споделените думи, толкова и споделеното мълчание. Важни са жестовете и разбирането към другия, защото има различни начини да бъдем по-малко самотни, най-сигурният от които е да подадеш ръка, да изразиш подкрепа, да покажеш вярата си. Добромир Банев не преценява аргументи „за“ и „против“ любовта. Той отдавна е доказал умението да борави със силата на поезията, за да опише тази невероятна нужда да обичаме и да бъдем обичани. Между страха от провала и смелостта да заявим любовта си, поетът недвусмислено ни извисява в осъзнаването на любовта във всичките ѝ форми и състояния, като и в най-песимистичните думи прозира оптимизмът на човека да подели с някого най-доброто от себе си. Животът? Той е всичко онова, което се изплъзва от ръцете – безшумен вятър, шепот на трева, копринено небе, невинно цвете. С теб двамата сме само мизансцен. Телата си споделяме по право. Изглежда, полудяла си по мен. Изглежда, до уши съм хлътнал здраво. Измисляме си нежни имена. Остава любовта неназована. Сред четири годишни времена опитваме се да останем двама. Телата помнят. Думите горчат. Изплъзва се животът. Ние също. Ръцете ни умеят всеки път еднакво да убиват и прегръщат. * * * Не са виновни птиците, не са. Виновно е небето, че обича. Животът е изпълнен с чудеса, макар да ни изглежда прозаичен. Покоят е най-сигурният бряг. Вълните му приписват просто рими. Не е виновен никой следващ сняг, че рано или късно идва зима. И с теб не носим никаква вина, че още се обичаме в далечност, която – като в книга – е една история, обречена на вечност. * * * Привикваме към тъмното навън, но слънцето оставя отпечатък: отворим ли очи след тежък сън, спокойни продължаваме нататък. Достигнал най-върховния екстаз, да мога да мълча и да ме чуваш, разбирам вече смисъла и аз: щом можеш да обичаш – съществуваш.