Отворена книга

Тук съм аз: от детството – до днес. Уви, възкресеният с думи живот не е оригинал, а копие. Веднага след промяната – ноември 1989 г., започнах и завърших – март 1990 г., спомените си за софийските си митарства. Не знаех свободата ще има ли друг шанс. За разлика от мнозинството български писатели, не чаках да премина тиха бяла Дунава и тогава да се изхрабря и назова поименно и моите мъчители, и на себеподобните ми; реших да ги покажа приживе, тук, още сега; и аз - сред тях, лице в лице, очи в очи; смятах непочтен похвата, битуващ по нас: писателят Х. каза; У. сподели... Освободих „героите си” от анонимност; ако съм излъгал – нека ме опровергаят. Предложих им открития, публичен двубой. Като изключим полемиката с Николай Хайтов в „Литературен форум“ през 1990 г., досега никой друг не се е обадил. Как тази книга да не е отворена?! Да не е недовършена? Толкова са ме обвинявали, че съм бил храненик на Отворено общество, че поне определението му да присвоя! Отколе знам: в изкуството, ако нещо си направил – никой не може да ти го отнеме; ако не си – никой не може да ти го даде! Читателю, гол съм пред теб, както майка ме е родила! Не се боя, защото не съм излъгал. Човек в живота може и да послъгва. Но пише ли – о, това е вече друго! За мен е като да се изповядваш. Като да легнеш под ножа. Мърдане няма! И да става, каквото ще става! Тази книга ще я затвори само Този, Който отвори книгата на живота ми. Авторът