Петдесет думи за дъжд

– Окасан – беше попитала тя, сочейки към небето отвъд затворения прозорец. – Какви са тези неща в небето?– Това са звезди, Норико. Хилядите очи на Бога.Да, майко – помисли си сега тя, докато държеше студените ръце на Миюки в своите. – Хилядите очи на Бога, които ни гледат накъде отиваме. Но Бог е сляп за мен. Колкото и звезди да постави в небето, Той никога няма да ме види. Киото, Япония, 1948 г. „За една жена е добре да се научи да мълчи. Дори и да не знае нищо друго, една жена трябва да знае как да мълчи.“ Това е най-важният урок, който осемгодишната Норико е научила от майка си. Тази, която я е оставила пред портите на фамилната им къща и е поела към щастливия си свободен живот. Тази, която е допуснала да роди извънбрачно дете. Дете с грешен цвят на кожата.Нори трябва да бъде крита от очите на всички. Години наред тя стои затворена и понася опитите на баба ѝ да избели кожата ѝ. Да я направи приемлива за аристократичната фамилия Камиза, сродена с императорското семейство. Нори умее да мълчи. Да търпи. Да приема, че вината за всичко е нейна и само нейна.До момента, в който в къщата се появява нейният полубрат Акира. Талантлив, красив, властен, той е предопределен да прослави фамилията, да продължи името ѝ към бъдещето. Той единствен вижда в Нори не срамно петно, а едно уплашено дете. Техните баба и дядо са готови на всичко, за да не допуснат двете толкова различни деца да се сближат – готови са дори да я продадат в дом за гейши. За Нори няма място в този свят, който се променя мъчително бавно след войната. Тя трябва да се пребори за всеки свой дъх, за всяка своя дума. Момичето, което трябваше да мълчи, ще се научи да говори. Но и ще разбере каква е цената на свободата – болката.