Тези разкази, скитащи и хипарливи, нося със себе си почти през целия си живот. Нямаше как да протестирам срещу „бетономорието”, освен да пиша разкази. Някои от тях излязоха преди десетина години в сборника „Стари хипари”, към тях сега прибавям и нови. Нови въздишки… Защото още не мога да прежаля и забравя моето море, което остана цветно само в спомените, такова ми се иска да го видите и в тези разкази – и него, и къмпинга, и цветните хора от онова време. Не само морето днес е друго, и къмпингите, доколкото ги има, се промениха. Луксозни каравани с навеси, мека мебел и балдахини изместиха палатките, а децибелите на нощните дискотеки заглушават китарата на днешния млад хипар, седнал на плажа да посрещне Джулая. Ами как се промениха хората…Само им вижте джиповете и ланците, ботоксите и силиконите! Но тук млъквам, за да не се превърна от възторжен „певец на българския къмпинг” в мрънкащо старче. Тези разкази от миналото е добре да се четат и с музиката на миналото – плейлистът към текста трябва задължително да включва „Бийтълс”, „Стоунс” и т.н. … да не изброявам. Но непременно - Георги Минчев и Васко Кръпката. За по-пълното възприемане на книгата и като лекарство срещу носталгията бих препоръчал ободряващи дози джин-тоник, водка-тоник или гроздова без тоник, но със салата. Консумирайте отговорно и с мярка! От автора
